За книгата: година / Студеният вятър отново изхвърли във въздуха куп празни кутии от бира заедно с пластмасови опаковки и, хвърляйки ги на земята, караше по пуста нощна алея, мръсна и неуютна. Адриан изсумтя и отново продължи да наблюдава една от най-безлюдните улици в най-опасния район. Някъде в далечината шумяха, клаксони, биеха коли, гърмеше музика, горяха неонови светлини - там кипеше животът на нощния град. И тук цареше тишина, студ и пустота. Адриан се изправи, отърси опашките на влажното си палто и скочи на следващия покрив, после на втория, третия, четвъртия. След като прелетя около блока, вампирът се върна на първоначалното си място и започна да чака. Но, както и преди, долу беше празно, само вятърът разнасяше дрънкащи бирени кутии по замръзналия асфалт и шумолене на скъсани торби, избягали от контейнерите за боклук. Като че ли днес хората имаха предчувствие за смъртна опасност и инстинктивно се разхождаха. Девет и половина. Има още време. Той обичаше ноемврийските нощи: те са най-тъмните. Изведнъж някъде наблизо малки токчета щракаха опасно няколко пъти. Вампирът стана предпазлив и се наведе над ръба с интерес. Стиснала купчина книги на гърдите си с две ръце, едно самотно младо момиче се промъкна предпазливо, непрекъснато поглеждайки предпазливо назад и опитвайки се да стъпи на пръсти. „Защо долетя тук, птиче, щом толкова те е страх?“ — Адриан се усмихна на себе си, приготвяйки се да скочи. Сега той беше точно над нея, мускулите му бяха напрегнати…